Няква глупост от менЕ

Ми и аз да понапиша нещо. Не е нищо особенно, четете на собствен риск.



Отвън долетя неясен звук.
Отдавна не спях и го чух ясно. Напомняше ми на плясък, може би на крила. Вътре в пещерата ми беше тъмно, но виждах добре. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Светлината показваща се от крайщата на платнището закриващо входа, или по-скоро липсата на такава, ми подсказа че сигурно е някъде преди зазоряване. Всъщност пещерата не беше моя, а само ми служеше за убежище в последните седем години, което струва ми се е достатъчно да я нарека “дом”, но все пак не беше моя.
Звукът не ме притесняваше особенно, но вътрешният ми глас ме накара да прекратя лентайското си излежаване и да се надигна. Това беше бавен и мъчителен процес. Никога не съм обичал ставанията, особенно много. Виж, събуждането го обожавам. Минутите, в които сладко се въртиш в леглото и съзнанието ти е изпразнено са ми любими. Затова и прекратяването им е толкова тежко.
Първо се изправих на лакти и опънах крака. След това се протегнах, за да събудя и мускулите си. Накрая се изправих, леко олюляващ. Звукът се повтори. Няколко крачки и се озовах до съшитите кожи – моята импровизирана врата, и ги дръпнах на страна.
Както предполагах слънцето още не се беше показало и цареше онзи момент от ноща, в който не е нито тъмно, нито светло и не беше същинска нощ, а и не можеше да се нарече и ден. Погледът ми затърси източника на мистериозният звук и го забелязаха, когато той се чу за трети път. И второто ми предположение се оказа вярно. На мъртвото и сухо дърво в близост с “моята” пещера се беше настанил нервен ястреб, който приплясваше с крила и когато забеляза, че го гледам ме изгледа така, сякаш съм виновен за нещо, което му се е случило и след това излетя. Поседях и го гледах, как се отдалечава с плавни движения към хоризонта, където първите лъчи на деня се показваха свенливо, сякаш ги беше срам да се разгърнат в цялата си прелест.
Останах да седя и да гледам към ястреба, макар че него вече го нямаше. Оставих съзнанието ми да се рее. Няколко идеи се заформиха в главата ми – повечето нямащи нищо общо с другите. Една придоби по-ястна форма от остатъка и ме изкуши.
- Защо не? – казах сам на себе си, защото наоколо нямаше кой да ме чуе.
Повторих си мисълта на ум и накрая се разсмях без причина. След толкова години ми се струваше почти абсурдно.
Върнах се в пещерата. Тя не беше голяма, не можеше да се нарече просторна, но пък беше уютна. По някакъв страннен начин. Леглото ми представляваше нещо средно между топка от кожи и дюшек с одеала отгоре. Един камък ми служеше за импровизирано нощтно шкафче, по средата имаше грубо скована маса с различни боклуци отгоре, а в ъгълът бяха дисагите ми и ловните копия. Взех раницата си, приближих се до масата и взех няколкото книги, листа и други малки неща и ги натъпках в предният джоб и след това го закопчах внимателно. Завързах няколко одеала и сложих каквото ми беше останало от запасите ми. Подредих всичко в помещението, въпреки че нямаше нужда. След това оставих багажа пред изхода. Нямаше кой да го вземе. На мили наоколо нямаше жива душа. Ако не броим плъховете. Човек не може да се отърве от гадните скапаняци където и да отидеше.
Пристъпих, с малко колебание и нещо напомнящо тъга, към най-далечният край на стаята и отворих дървеният капак покриващ входа на тунел. Въпреки че виждах на перфектно на тъмно, дори в най-големият мрак, не можах да видя нищо. Тъмнината там долу не е обикновенна. Непрогледна, всеобгръщаща, плътна... Въпреки това не запалих свещ или фенер. Нямаше нужда. Знаех пътя надолу, както знаех ръцете си и можех да го мина и насън. Вероятно съм го правел.
Пръстъпих на първото стъпало, което никога не бях виждал, но знаех че е там. След това на второто, третото и продължих все надолу. По някое време чух отново плясък – този път на вода. Стълбата продължаваше доста надолу и трябваше да внимавам, защото беше хлъзгаво. Преходът не продължи много дълго и скоро се озовах на площадка, осветена със светлина подобна на лунната, която така и не разбрах откъде идва. Все едно, едва ли е важно.
Въпростната светлина огряваше малък каменнен стълб, който някой с повече въбражение би нарекъл олтар или жертвеник. Аз го наричам парче скала. На парчето скала лежаха два меча. Прокарах ръка по остриетата, които не се бяха затъпили или нащърбили. Стиснах ги за дръжките и ги закачих на пояса си. Някъде пред стълбчето се чу раздвижване на вода.
- Значи дойде и това време? – каза Жената от водата.
Не можех да я видя. Тя стоеше извън кръга от светлина. Но чувах как диша, усещах ароматът й на водни лилий и сладък крем, можех да почувствам присъствието й. Сърцето ми биеше с нейното.
- Предполагам, че все някога трябваше да дойде.
Гласът ми беше пресипнал и устата ми беше суха. Пред мен пак се чу плискане на вода, сякаш ситни капчици падат в спокойно езеро.
- Ще ти липсвам ли? – попитах и се почувствах като последния глупак.
- Ни най- малко – почти можех да видя усмивката на лицето й.
Тя се наведе напред, а аз затворих очи. За последен път устните й се докостнаха с моите. Стори ми се, че целувката продължи повече от вечност и беше по-сладка от всичките събуждания на света. Пълните й, изящни устни се отдръпнаха и повече никога не почувствах топлия допир на кадифената кожа на Жената от водата. Поддададен на желанието, протегнах ръка в опит да я хвана, но сграбчих само празния въздух. Тя беше изчезнала. Обърнах се. Сладкият аромат още се носеше във въздуха. С мечовете в мен се покатерих обратно и връщането беше по-трудно от идването и то не защото се катерех нагоре.
Когато затръщнах капака на пода се почувствах по добре и дори ми олекна. Мисълта обладала ума ми отново изплува отгоре и дори се усмихнах. За пореден път прекосих стаята и се спрях на прага. Огледах я внимателно. Бях взел всичко нужно, другото го оставих. Беше ми мъчно, че напускам това място. Тук мина една част от живота ми. Опитах се да запомня всяка подробност от пещричката. Помислих си, че някой ден може да се върна тук, като остарея. Още тогава знаех, че това няма да стане, но мисълта беше хубава и романтична и се напасна с настроението ми.
Спомних си, защо бях дошъл тук. Като се замисля цялата работа беше глупава. Преди седем години, от орденът ми ме пратиха на изгнание, докато не получа божествено видение, както прави всеки Елхир, когато дойде времето. “Да придобиеш мъдрост” казаха. Горящи колестници в небето, говорещи черепи, червени мълнии, мъдредци с дълги бели бради, които да ми разкрият тайните на вселената и такива работи. Нищо подобно не се случи, обаче още през първата седмица получих хранително отравяне от едни гъби. Това едва ли компенсира, но определено помъдрях – никога повече няма да ям гъби. След странстване в напразно търсене на просветление и вселенска мъдрост, когато още бях млад и глупав, се натъкнах на тази пещера. И се заселих в нея. Бяха ми казали да се върна, когато задачата ми бъде изпълнена. Набързо преговорих няколко от невероятните приключения и видения, който уж съм видял и изпитал, съчиних още малко и историята ми беше готова. Най-накрая задачата ми беше изпълнена. Но истината е, че ми беше харесвало тук и затова не напусках досега, а не заради задачата. Уединието ми беше приятно, както и самовглъбяването. Сигурно, ми хрумна тогава, легендарните учители на ордена, когато е трябвало да изпълняват тази мисия, са получавали видения, но не го вярвам.
Все едно. Беше време да поема обратният път. Какво ли щеше да бъде пак да видя човешко същество?
Затегнах всичките си дисаги, проверих дали всичко е с мен за пореден път и погледнах този път за последно моят дом. След като се уверих, че се образът му се е запечатал в съзнанието ми, се обърнах бавно и поех, изпълненен със странен и непознат ентусиазъм. Не се обърнах повече. Миналото е минало. Важен е само настоящият момент, казват от ордена. Докато вървях си затананиках весела песничка, която бях научил преди години от една ханджийка.
Подсвирквайки, с бодра крачка продължих към слънцето. Чакаше ме дълъг път.

Хубавато ми настроение изчезна бързо, както и слънцето, когато черните облаци го закриха и разрушиха обещанията на утрото за слънчев и ясен ден. Не бях вървял и два часа, когато от небето западаха едри капки. Измокрих се до кости за секунди. Беше типът дъждове, за които старите хора казват: “Ей, да знаете какъв дъжд, каква истинска буря беше преди трийсет години. Ей, такива бяха истинските дъждове, не като това днешното. Вече няма такива.” Явно безупречният ми късмет беше проработил пак.. Изругах на глас, но не се почувствах по-добре и затова изругах пак, този път по цветисто. На облаците над мен това не им направи впечатление и продължиха да ме давят с едрите си сълзи.
Светкавици разцепваха небето и за кратки мигове всичко беше окъпано в светлината им. Не можеше да се познае, че е още обед. Бях слязъл от моето възвишение и се движех из открита пустош, където бях лесна мишена за студеният вятър. Надявах се още днес да стигна търговкия път, който щеше да ме изведе до едно малко крайпътно селце. Или поне така помнех.
Премръзнал се насочих напред с надеждата да намеря заслон, който да ме предпази от природните стихии. Вятърът задуха още по-свирепо, ако изобщо беше възможно. Всяка крачка изискваше усилие. Дрехите ми бяха подгизнали и от тях капеше вода. Земята беше кална, размекнала се. Джапах с обувки пълни с мокра пръст и вода, а подслон не се виждаше никъде.
След още около час видях пред мен каменна могила, вероятно останки от кула или къща. След още половин успях да стигна. Руйните бяха стари и не можех да различа от какво са, но пък имаше няколко удобни купчинки под който да се настаня. Избрах си най-надежно изглеждащата и се сврях вътре. Постлах си с, за мой късмет, сухите ми одеала, съблякох се и след това се завих с надеждата да се стопля. Когато най-сетне се сгрях и ми стана по-добре, успях да заспя.
Интерестно е, че сънищата изглеждат толкова реални и истински, докато ги сънуваме, а когато се събудим те излитат от съзнанието ни, като ястреба, който бях видял в началото на същият този ден. И така, когато отворих очи, вече помнех само оскъдни подробности от съня. След още минута и те изчезнаха и остана само неясен спомен за водни лилий.
Навън грееше слънце, земята беше все още мокра, а облаците се бяха разкарали. Слънцето беше преполовило втората половина от пътя си. Значи оставаха няколко часа до здрач. Ако побързам щях да успея. Проснах дрехите ми на един едър камък с някаква писменност на него да се сушат и отидох да свърша някои естествени нужди. След като бях облекчен и настроението ми се беше пак вдигнало, се спънах в един правоъгълен камък и разкървавих голия си крак. Проклех камъка на всичко за което се сетих в изблик на ярост и злоба. Накуцуквайки се върнах при раницата и скъсах ръкава на една продупчена риза, за да попия кръвта.
Седнах и се разрових в багажа, докато не напипах познатата форма. Книгата беше стандартен размер с твърда корица и я бях препрочитал около десет пъти най-малко. Отворих я посредата и извадих сгънато на четири листче. Беше карта, при това оръфана и стара. Заех се да я изучавам и с малко гадаене реших че се намирам на две или три мили от селото и от пътя. Оставаха няколко часа до залеза, така че сигурно щях да успея. Извадих малко заешко месо и отхапах с настървление и отолих жаждата си с манерката с прясна вода. Прибрах картата и одеалата, облякох все още леко влажните си дрехи и станах да продължа по пътя си. Докато минавах между основите на сградата погледът ми забеляза малка кама със сапфир на дръжката. Лъщеше на слънцето, сякаш току що беше наточена и измита. На дръжката й се четяха странни йероглифи или руни. Заобиколих я отдалече, без дори да я докосна. Никога не се знае на какво можеш да попаднеш. Да си вдигаш случайни артефакти от земята си беше запазена марка на глупавите хлапета от легендите.
Кракът още ме наболяваше леко, по специално палеца, където камък се беше врязъл. Скоро свикнах с болката и станах едно с нея, както ме бяха учили. Когато слънцето вече хвърляше последните си медни отблясъци стъпих на пътя и вече придвижването ми беше улеснено.

Беше се мръкнало когато достигнах селото, чието име не помнех. Странно е да гледаш светлините в прозорците и да знаеш, че там има хора, хора като теб самия. Или поне на мен ми беше странно. Почти бях забравил как се води разговор, а само благодарение на това, че постоянно си припявах и приказвах сам, можех да говоря. Седем години са доста време, както и да го погледне човек и за седем години човек се променя, както и света. Какво ли се беше случило докато ме беше нямало? Колкото и да е странно, този въпрос си го зададох за пръв път точно там – на входа на първото човешко селище, което виждах от дълго време. Никога преди не ме беше хванало любопитството и да се запитам какви ли новости има, кой е на власт и т.н. Бях тотално изолиран от останалия, “цивилизован” свят и това дори не бе притеснило. Нямах идея как да се чувствам от този факт.
Колебливо, сякаш влизам в гнездо на гръмотевични котки, аз пристъпих и се насочих по главната улица. Тя беше почти празна, като изключим двама-трима случайни минувачи окрасяващи пейзажа от сгради и градинки. Улицата беше осветена от няколко запалени фенера на стълбове и светлината им беше успокояваща. Минах покрай един човек и го попитах най-отчтиво къде мога да намеря местният хан, защото паметта пак ми изневеряваше. Човекът се обърна към мен и ме изгледа, сякаш съм попитал как да го разфасовам най-лесно и се отдръпна, като посочи с ръка нагоре по улицата. След това се махна, все едно бях демон от третото царство на ада. Объркан се насочих по показаната посока и скоро мярнах табелата, която се люшкаше от вятъра, като извадена от класически рицарски роман. На нея беше нарисуван (доста зле, смея да твърдя) мятащ се кон, а над него се мъдреха думите “Добре Дошъл в Ханът “Буйният Жребец” ”. Постойката изглеждаше в добра кондиция, въпреки че беше стара. През замъглените прозорци можех да видя, че вътре грее буен огън и топлината му ме удари още щом отворих вратата и влязох.
Винаги съм смятал, че всички ханове си приличат, въпреки всичките им различия. Сякаш са свързани и имаш чувството, че ако си бил в един, си бил във всички. Погледите бавно се приковаха в мен и аз стреснато се отдалечих към една маса в ъгъла, възможно най-далеч от пламтящия огън. Повечето отвърнаха очи, но някои останаха вторачени в мен, макар и полуприкрито.
- Какво ще бъде?
Жената на ханджията – едра и не особенно добродушна жена, която си спомнях от последното си посещение тук, ме изненада, след като безшумно се беше приближила до масата ми.
- Една стая и една халба бира, ако може.
Тя вдигна поглед от тефтера, който държеше и ме погледна право в лицето, след което погледът й се плъзна по мечовете ми. Кръвта се оттече от лицето й и тя пребледня.
- Ве-веднага – заекна тя и също като страния човек на улицата се отдалечи почти тичайки.
Може би изглеждах зле. Не се бях виждал в огледало от доста време насам и сигурно изглеждах зле. Може би плашех хората с вида си. Тогава се сетих, че всеки би ме разпознал с черната татуировка под лявото ми око, която ме определяше като Елхир. Тогава от какво ги беше толкова страх? Едва ли бяха мечовете. Не можех да разбера нищо. Все повече хора поглеждаха крадешком към мен, като си мислеха, че не ги гледам. Тъкмо си мислех да изляза и да преспя в пустоща, когато бирата ми пристигна. Преди жената да си тригне пискливо и тихо обяви, че съм в третата стая в ляво.
Халбата беше пълна догоре. Отпих нервно и се насладих на вече забравения от мен вкус. На няколко едри глътки пресуших половината халба. Реших да ям горе в стаята си. Взех всичките си неща и станах да се кача догоре, като оставих бирата недопита. На половината път към стълбището усетих, че нямам пари.
Един смърдящ на шлъокавица мъж слезе по стълбите, държащ и, откровенно казано, опипващ млада русокоса девойка. Докато се разминавахме, той не ме погледна. След пет секунди вече се качвах с кесията му в ръка, чувствайки се гузно. Такива неща бяха забранени от ордена, освен в екстремни ситуации. Ситуацията едва ли можеше да се нарече екстремна, но явно не бях помъдрял много. И все пак ми тежеше отвътре – един Елхир трябваше да пази и да помага, а не да краде. Затова се обърнах и се взрях в гърба на ограбеният от мен и направих едно от малките заклинания, които всеки Елхир можеше. Поредното нещо, което не бях правил, сякаш от цяла вечност. Отначало помислих, че не съм успял, но след това усетих как енергията на късмета заблестя като фар, видим само за мен, в него и вече знаех, че утре докато се разхожда ще се натъкне на чудна кама със прекрасен и изящтно обработен сапфир, която той щеше да продаде за пет пъти повече от съдържанието на кесията. Това би трябвало да е честно.
Влязох в стаята си и въздъхнах.

Много красиво е написано,ама ся няям време да се спирам на отделни пасажи.Утре щи напиша какво ми харесва и какво-не .