Сказание Първо
Въздуха му излизаше на тежки хрипове.Краката го боляха и всяка следваща крачка умножавеше болката. Гората, покрита с стройни дървета наближаваше, но наближаваха и Деколите отзад му. До него бягаше Алонкх и изглеждаше не по-малко изморен от тежкото бягане из пустошта. Скоро мирис на боровинки и зелена трева се прокрадна в ноздрите на Арук. Още стотина разкрача и щяха да се скрият из зелените шубраци.
Точно срещу му се извисяваше изправено като млад войник дърво. Клоните му стърчаха в различни посоки като безброй мечове и копия набодени.
- Да се качим ли?- Гласът на Алонкх излизаше тежко като парен зной в южен ден.
- Не.Там може да ни стигнат.Ще продължим из гората, където ще им е по- трудно да ни намерят.
Звукът от конските копита наближаваше бавно. Бавно и мъчително. Двамата, що бяха гонени достигнаха горичката и скоро силуетите им изчезнаха в нея.
***
- Много са, не ще успеем да ги преборим- Арук се намръщи- С какво разполагаме?
- Камъни много, един нож и изненадата.
- Изненадата?
-Докато не знаят къде сме ние можем да се превърнем в ловци.
Чу се шум от изпукали съчки. Арук скочи под скалата. Алонх се опита да се скрие до него, но юмрукър на приятеля му се стовати върху слепоочието му.
-Няма място за двама ни тук. Ский се другите!- Арук се натисна по- близо до скалата и прибра краката си до себе си.
Алонх го погледна и в погледа му бе изписана не ярост, а мъка.
- Ще умреш.- и побягна в посока противоположна на тази на наближаващите стъпки.
- Чух шум- се чу дълбок глас в далечината и мигом няколко Деколи изкочиха от дървестините сенки. Почнаха да проворяват по околните дървета подвиквайки си един на друг.
Силуета на един от тях на когота викаха Дес- Амор приближи и погледна под големия сив камък под който се беше скрил Арук.
- Мъртав си - прошепна той и ятагана му разпра следобедния зной. И не само него.
***
Чу се шум от изпукали съчки. Арук скочи под скалата.Анонх се опита да се провре до него и притиснати един в друг се заслушаха в птичата песен и стъпките по борови иглички, който наближаваха.Скоро шумът утихна, но причата песен остана да гали слуха.
- Накъде сега ?- запита Алонх.
- Можем да стоим тук и да чакаме да си тръгнат.
- Ще се върнат. Винаги се връщат. Но не трябва да се разделяме. Заедно сме по- силни.
- Да, хайде да тръгваме.
След дълги минути ходене в режещо като нож напрежение видяха плод Алакор, известнен всейде със своето приятно ухание и мек вкус.
- Аз ще го откъсна, а ти иди и гледай, гледай някой да не разбре, че сме тук- каза Арук и впи ръцете си в напуканата дървестна кора. Хвана един от горните клони и се набра на него. Видя на двайсетина разкрача северно Анонх, оглеждащ се за идеща опастност.
Арук грабна плода с една ръка, докато с другата се придържаше да не падне. Откъсна го и скочи от дървото. Огледа се и побягна.
Облизваше останалото от кората и извенъж в полезрението му нахлу човешка фигура. Алонх.
- Избяга с плода, а?Не си единствения, който трябва да се храни. Не вярвах, че един приятел може да постъпи така- той извади от колана си ножа- Гний в ада и замахна към врата на Арук и остави нежна резка върху му. Той почна да се дави в кръвта си, а Алонх взе огризките и почна да се храни.
***
Арук грабна плода с една ръка, докато с другата се придържаше да не падне. Откъсна го и скочи от дървото. Тръгна да намери приятеля си за да споделят сладкия вкус на плода.
-Някакви следи от петимата, що ни последваха?
-Не.- Алонх прие парчето оранжев плод и отхапа. Сладкия сок потече по брадичката му.
Два тежки дни вървене, две безсънни нощи бдене и стигнаха до южната част на гората Ваас-Дел. Ориентираха се по блясъка на звездите. Кривия меч- север, Бащата на трима- запад, Лъжливия- изток. Хранеха се с плодовете, които намерят и с някой корени, които са ядивни. Веднъж видяха сърна, но тя ги чу и побягна. Повече не я видяха.
Както си вървяха видяха прегърбена фигура бавно крачейки. Беше се облегнала на тежка язова сопа и гледаше уморено.
-Млади момчета, моля ви- въздъхна- храна!
-Не, дядо.Тя за нас не стига, камоли за теб.
Арук и Алонх подминаха гърбавия старец и продължиха пътя си из стойните дървестни фигури. Легнаха да си починат под тъмната сянка на голям храст.Очите на Арук тежко се мъчеха да го избавят от умората и клепачите му паднаха.
Писък разкъса спокойната нощ. Алонх отвори очи и видя до себе си главата на приятеля си. И тялото му. Бяха разположение на два разрача едно от друго. Над него се бе надвесила голямата фигурна на мъж с големи като дънери крака и ръце, който можеха стени на рушат. Тези ръце вдигнаха брадвата и тя бърво се спусна надалу.
Преди да стигне до долу се чу- Той ни е издал.
***
Заповядай старче- Арук извади от торбата няколко ягоди и му ги подаде. Старецът почна лакомо да поглъща плодовете. Беше облечен с парцалива кафява дреха и по плешивото му теме се виждаха няколко останали косъма, като дървета сред пустош.
- Откъде идеш?
- Това не ще споделя с вас млади момчета. Има неща, които трябва да бъдат изречени, има и такива що трябва да останат скрити.
Старецът се предствави- Горо Скрития ми викат.
Той споделяше свойте знания с тях, а те споделяха своята храна. Оказа се, че идва от град Хадос, но отказа да спомене какво е търсил там. Мистериозната му личност плашеше събеседниците му, но имаше и неща, които ги плашеха много повече. Деколтите.
С тях не се бяха срещнали от много време насам, но често им се струваше, че чуват бесните им викове. Успяха да убият една сърна, но не посмяха да запалят огън за да не бъдат забелзязани от врагове.
Вървяха из една полянка, покрита с пъстри цветя. Хризантеми, рози , ликани и много други цветя, които се срещаха само тук. И изведнъж срещу тях изкочи огромно Хикире. Имаше лъвска муцина и криле, които като се разперят достигат два човешки ръста. Шестте му крака завършваха с нокти, които можеха да минат през всяка стомана като през масло. Хикирето впи жадния си взор в тях и ги наблюдаваше внимателно. Очите му следяха всяко тяхно движение. То отвори уста в кървава усмивка и показа острите си и дълги като кунай зъби.
- Какво ще правим?- запита Алонх без да откъсва очи от свирепия звяр- Не можем да го победем.
Арук ми кимна и двамата побягнаха назад. Хикирето забеляза това и хукна към тях, но реши, че движещата се плячка е по-трудна от стареца. Съществото скочи върху гърбавия Горо Скрития.
- Стареца ни каза, че знае как да им избягаме. Не трябваше да го оставяме. Сега ще им е лесно да ни намерят.
След два дни скитане из голямата гора стигнаха до една просторна полянка,а в центъра и видяха мърта лисица.
- Май ще можем да напълним стомасите си,а?- усмивка озари лицето на Арук. Нахвърлиха се върху нея, но в следващия момент полетяха нагоре. Мрежа ги бе притиснала един в друг, а от далечината се приближаваха Деколите. Наобиколиха двамата приятели и вдигнаха лъкове.
Мрежата стоеше надупчена от стрели като игленик. От нея бавно капеше алена кръв върху земята.
***
-Няма да те изоставим- Арук извади ножа, а Алонх помогна на стареца да почне да се изкачва.
-Тук,тук-засочи Горо към една пещера-В нея можем да се скрием.Хикирето ги следваше на известно разстояние, притеснено от камъните в ръцете на противниците му.Арук метна един камък, който прелетя ниско над главата на хищникът и веднага награби друг.
-Идвай!- му извика Алон и се скриха в пещерата.
Старецът напипа няколко издатинки и скалата се отвори.Влязоха вътре и след това стареца повтори процедурата с други няколко издатинки и тя се затвори.Той посочи тунела пред тях- Това е пътят ви към свободата.
***
Въздуха му излизаше на тежки хрипове.Краката го боляха и всяка следваща крачка умножавеше болката. Гората, покрита с стройни дървета наближаваше, но наближаваха и Деколите отзад му. До него бягаше Алонкх и изглеждаше не по-малко изморен от тежкото бягане из пустошта. Скоро мирис на боровинки и зелена трева се прокрадна в ноздрите на Арук. Още стотина разкрача и щяха да се скрият из зелените шубраци.
Индекс 
Заглавие: Сказание Първо 
Пет Мар 28, 2008 3:35 pm
